Какво стана с магията на вечното дерби ЦСКА - Левски

Футболът в България, колкото и слаб и грозен да е в повечето моменти през последните няколко сезона, и той има своите малки вълшебства. Лично според мен то е едно – вечното дерби между ЦСКА и Левски. Не искам да обиждам това на Ботев (Пд) и Локомотив (Пд), което също има своя чар и магия, но не е като това между червени и сини.

Спомням си преди години, когато бях малък, в нашата къща беше пълно с хора – семейни приятели, само познати или само сини и червени. Трупаха се пред телевизора и чакаха да гледат някакъв мач, който бил събитие в България, който бил единствен с такъв заряд, който бил между Левски и ЦСКА. Тогава бях още невръстен малчуган, който не разбираше какъв е този интерес към определения двубой, макар че здравото ми зелено тяло, беше в белези заради същата онази топка, която гонеха и в цветната кутия с осем копчета и голям екран.

В къщи миришеше на салата и ракия, а настроението беше като по Коледа. Казвам Коледа, защото този християнски празник носи в себе си нещо вълшебно, нещо като полъх, който може да се почувства само на този празник и то само веднъж годишно. След време, само няколко години по-късно усещах именно такава магия и странно приятно вълшебство по въздуха, когато наближаваше това дерби между ЦСКА и Левски.

Чувствах някакво вътрешно нетърпение то да започне, за да почуствам старата уютна миризма на салата и ракия ако щеш, но най-вече за да гледам как играе любимият ми отбор в мача на годината. Не е важно кой ще подкрепям, важното е, че участва в това вечно дерби и аз още го обичам. Побеждаваме – чувствам сякаш се взирам в новогодишната заря, губим – няма значение, поне беше вълшебно, мислех си аз. Винаги носех шалчето, което нямаше надписи и черепи, беше само бяло на раята с цвета на моя тим. След мача го прибирам, а после пак.

Това време не беше много отдавна. Беше през 90-те, а тогава и футболът ни беше почти вълшебен. Ако направим равносметка и теглим чертата ще си помислим, че са минали няколко десетилетия, че и повече, защото сега се бием, псуваме, трошим и гърмим, само и само за да покажем, че „трябва“ да се обича единия отбор повече от другия. Преди родителите водеха децата си на този титаничен български сблъсък, а сега им забраняват да ходят по стадионите, че дори и да го гледат извън къщи.

Това вълшебство и тази магия вече не се усеща за съжаление. Идва някакъв мач по програма и си заминава. Ужас! Опитах се да догоня този чудотворен полъх. Исках да бъда отново частица от този блясък, като тичах от сектор на сектор и от стадион на стадион, но въпреки новите седалки и лъскавите билети, той си беше отишъл. Може би вината е някъде в нас? Може би вината е във футболистите? Къде се загуби това вълшебство се питам и до ден днешен. Дали е някъде около стадиона, дали е някъде около електронните прожектори, дали е някъде назад в годините или е някъде около Коледа. Нямам си ни най-малко представа, но знам, че някой го изгони!

Опитвам се да ви припомня именно този вълшебен полъх и странното, но приятно усещане преди този голям сблъсък, което ни обхващаше преди години, когато стадионите бяха пълни, когато шаловете бяха само червено-бели или синьо-бели, когато Батето казваше кой ще е шампион, когато го имаше Николай Колев – Мичмана, когато Азис беше само Васко педераса и когато ракията беше същата. По дяволите ракията, та дори и тя вече не е същата.