Наближаващият мач между Литекс и Левски, ако не бъде отложен под масата за „по-добри времена“, е повод за кратка историческа разходка между Осъм и Сухата река. А преди да завъртим машината на времето би трябвало да акцентираме върху един ключов момент, а именно – създаването на трети център (не полюс) в българския футбол в малкия окръжен град. Точно това е най-интересното обстоятелство в процеса на прехода, което пренареди пирамидата на първия спорт като запълни вакуума между абсолютните лидери ЦСКА и Левски и следващите ги исторически спътници. Независимо дали е симпатичен или не на публиката, младият Литекс зае нишата напредизвикателството, освободена от старите марки Славия, Локомотив Сф, Пловдив, Берое, Черно море и т.н. Не само заради двете титли, четирите купи и европейската промоция, но най-вече заради дързостта на оранжевите, а се намесят в една територия, която по начало е твърде далеч от ябълковите традиции на региона. Всеки що-годе изкушен в материята ще отбележи, че Ловеч е много по-малко футболен град в сравнение със земята край Марица, под Аязмото, по долината на Струма, Перник, Плевен или дори Враца, но така или иначе не другаде, а редом до Покрития мост се осъществи докрай единственият сериозен новаторски проект у нас през изминалите двадесет години.

В същото време, освен фундаменталния фактор „Гриша Ганчев“, за изстрелването на Литекс в национална орбита през втората половина на 90-те години немалка роля изигра и тогавашната конюнктура около най-популярния спорт. Както ни учи историята – определени събития и личности, излизат на бял свят, когато се появи непреодолима потребност от тях. Така по онова време – управлението на правителството на Иван Костов (1997-2001), на дневен ред беше тоталното фаворизиране на Левски като „отбор на народа и демокрацията“ за сметка на „комунистическия“ ЦСКА.

Освен това за едноцветната тоналност на футболния пейзаж влияеше и критичното състояние на колоса от Борисовата градина, разклатен от външния геноцид и вътрешния комисионерски рекет. В един момент изглеждаше, че Левски предсрочно ще осъществи по-сетнешното обещанието на Тодор Батков за „десет поредни титли“, когато на сцената излезе новият играч от Ловеч. На мястото на втородивизионния Кърпачев (Осъм) и като продължение на краткосрочния ЛЕКС, сякаш от нищото изникна Литекс. За да се превърне за 12-13 години, ако не в „гранд“, то поне в третия доминиращ елемент в съвременната клубна структура на българския футбол.

Началото на пробива се състоя през пролетта на 1997 г., когато Литекс все още беше само кандидат на славата като лидер в „Б“ група. Още тогава обаче се случи един епизод, който би трябвало да бъде определящ за бъдещето. Ако не ме лъже паметта през април 97-ма ловчанлии гостуваха на „Герена“ в реванш за купата, след като бяха спечелили първия мач с 2:0, а на терена бяха Беляков, Юруков, Р. Кирилов, Вутов... За зла участ и на „Г. Аспарухов“ провинциалистите излязоха напред в резултата и ... започна христоматийната разправа по левскарски под знака на силовите спонсори от Кюстендил. На почивката трима дебеловрати в черни одежди прекосиха терена през центъра (!), за да посъветват съдията Славов как трябва да свири, ако не иска да му се случат куп ужасни неща. В добавка лумпени от трибуните разбиха с камък главата на журналиста Крум Савов. Между другото – отдавна чакам колегата Емил Наков да опресни обществената памет по този сюжет. По-нататък всичко беше като в безкрайния римейк, завъртан винаги, когато трябва да се спасява „отбора на народа“ - „правилна свирка“, картони, дузпи и игра до гол в името на демокрацията...

Така или иначе малко по-късно Литекс влезе в „А“ група и взе, че спечели две поредни титли – 1998 и 1999 г. В онзи период ЦСКА едвам оцеляваше, а Левски се готвеше за безоблачна хегемония на границата между управленията на Лафчис и Чорни. И тук историята се нуждае от дебело уточнение! След като „червените“ направиха последния си засега дубъл под ръководството на „Мултигруп“ и треньора Георги Василев (1996/97), който дойде като заварено положение между служебното правителство на Стефан Софиянски и новия кабинет на СДС, на хоризонта изплува желязната директива на Костовите вицепремиери, до един фанатични „сини“ привърженици – на първо място Евгений Бакърджиев и в по-скромна степен Александър Божков и Веселин Методиев. Зя тях бе съвсем естествено любимият им отбор да се възползва от своята власт. За тази цел футболното Политбюро в Министерския съвет, оглавявано от Бакърджиев, направи всичко възможно, за да насочи към „Герена“ безотчетните милиони на Майкъл Чорни срещу гаранцията за пазарен монопол на първия и единствен по онова време GSM-оператор у нас. Именно по този начин на границата между стария и новия век Левски трябваше да бъде първи и винаги първи по политическа и финансова целесъобразност.

И точно тогава на пътя на Директивата застана борецът от село Микре, който беше започнал да сърба „синята попара“ още от „Б“ група по време на споменатия по-горе мач за купата. Гриша Ганчев обаче се оказа корназ, въпреки че в един момент – покрай втората титла през 99-та, бизнесът му беше поставен на карта от „сините“ фактори в държавата. Амбициозният спортист отлично се адаптира към нравите в джунглата и направо разказа играта на своите противници от правителствената ложа. Покровителите на Левски притискаха, заплашваха и купуваха, а Гришата цакаше по две и така им се изсмя в очите като им измъкна златото, когато направи 0:0 на „Герена“ с „неутрализирания“ немски рефер Хайнеман.

Така босът на Литекс надскочи клубния и регионалния си статут и се превърна в лице на антилевскарската опозиция в страната, включваща не само привържениците на ЦСКА, но и 80 на сто от неутралните любители на футбола. За нула време Ганчев акумулира изключителна медийна и обществена подкрепа като единствения фактор, способен да се противопостави по някакъв начин на Октопода от Подуяне. В онзи период върху Литекс в известна степен беше делегирана историческата отговорност на ЦСКА да бъде антипод на винаги казионния Левски и това обстоятелство даде на ловешкия тим една неочаквана значимост, непостижима в нормални условия. Наистина ще е странно, ако умен човек като Гриша Ганчев не си дава сметка за целия този втори план на футболния живот.

През следващите десетина години очерталата се още през пролетта на 97-ма принципна нетърпимост между Ловеч и „Герена“ не можа да замести „вечното дерби“, но се превърна в нещо като второ ниво на полюсните противостояния в нашия футбол. Да речем от типа на ЦСКА - Локомотив (Пд) или Левски – Миньор. А ярката симпатия по онова време на сектор „Г“ към Гришата окончателно официализира неговата алтернативна мисия спрямо статуквото, наложено от такива като Георги Марков (агент Николай) и Евгений Бакърджиев след 10 ноември 1989 г.

На терена и около него синьо-оранжевата хроника също вървеше според очакванията. В началото на новия век си(л)ните на деня май „хванаха“ по познатия начин румънския вратар на Литекс Пруня, който се прочу при онова 3:4 срещу Левски в Ловеч. След това самият Ганчев влезе в жестока разправия със съдиите на своя стадион, а целият „оранжев“ тим беше бит в тунела на „Герена“ след поредния мач за купата. Желязната „синя организация“ се добра чак до словашкия рефер Любош Микел, който подари купата на Левски на 24 май 2007 г. в Стара Загора. По-нататък разни балкански свирки помогнаха на „сините“ на техния стадион, а Йешич ги шамароса два пъти в рамките на пет дни между Осъм и Сухата река. За да стигнем до последния екшън в Подуяне миналата есен, когато делегацията от Ловеч отново беше малтретирана на стадион „Г. Аспарухов“.
И изведнъж някъде преди две-три години започна странното преобръщане на Гриша Ганчев.

Внезапно той откри „европейската публика“ на Левски, която за една бройка да го линчува през пролетта на 2007-ма по време на финала за Купата под „Аязмото“, а случайно или не Литекс и Левски започнаха все по-често да говорят на един глас в БФС, около националния отбор и въобще по всички злободневни футболни теми. А апотеозът на тази „любов необяснима“ настъпи миналата пролет, в хода на страстния акт по Великден, когато бяха разменени три точки за титла срещу купа. Като прелюдия към тази гореща сцена може да се смята прехвърлянето на Станимир Стоилов от „Герена“ в Ловеч не без задкулисното съучастие на Наско Сираков. Нещо повече, в кулоарите се говори, че именно Гриша Ганчев е бил основният застъпник на дуета СС в националния отбор. А общата близост на благодетеля от „къщичката за кученца“ с Тодор Батков до Тройната коалиция само затваря политическата рамка на синьо-оранжевата метаморфоза/симбиоза, обслужваща по правило най-вече тима на Орденоносеца.

Предстоящият мач има доста сложен контекст при развитието на актуалното първенство. Разбира се, ако се изиграе преди новия Великден?! По-интересното е да се разбере на кой свой образ ще заложи Гришата – на първия, който му донесе идентичност, или на втория, който го превърна в собствена антитеза? А по ирония на съдбата общият враг ЦСКА този път може би ще има полза от успех на ... Левски в Ловеч?

Публикувано във вестник "Тема Спорт"