Времето ми е малко, темите много, заради което не смятах да се занимавам с посланието на Бербатов и последвалия вой. Обаче се налага. Защото тази борба и тази война не е само на звездата на Юнайтед. Тя е и моя. И аз подобно на Бербатов съм потърпевш. От посредствеността. От наглостта, безочието, агресията на посредствеността.

И като някои ще се опитват да ни замайват с мъдрости и аз да цитирам нещо: "Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера пред свинете, за да не го стъпчат с краката си, и като се обърнат, да ви разкъсат" (Мат. 7:6).

Естествено свинете не се забавиха да се проявят, да наизскачат, подобно на някой си Джими Найденов, някакъв си преподавател, забележете по журналистика и още по-абсурдно, някакъв си “имиджмейкър”. Което е страшно. Защото в тази страна нищо не е на мястото си и в нея ни учи, разкрасява и управлява не кой и да е, а посредствеността.

Посредствеността се познава лесно. ТЯ НЕ РАЗБИРА. Тя се нагажда, лавира, съюзява, накрая се и набутва там, където не й е мястото. След което започва да ни учи. Тя, неразбиращата нищо.

Естествено най-доброто, което можеше да направи Бербатов, бе да не чете. Драсканиците на посредствеността. Най-доброто, не и за него, защото неговият път е друг. Не е пътят на примадоните дето си прибират големите пари за голямото его. Митко иска да даде, да помогне, да стори хаир. Да направи неуютното, враждебно място от своето детство друго. С други хора, други амбиции, други съучастия. Заради което чете, чака това, което е посял, да израсне някъде. И то расте, него го има, някъде, не и навсякъде. Просто е, не и за посредствеността.

Неразбиращият обобщава. Как да му обясниш на този някой си Джими Найденов, че HATERS (злобарите) не са всички журналисти и не са цялата публика. Те са само онези с малките душички, които не изпитват респект от голямото, ако нямат полза от него. Те са тези, за които най-важно е кой колко получава, а не как е успял да стигне там. Те завиждат. Те драскат с пирони по броните на лъскавите коли, а най-сладко им става като драскат в душите. Подобно на преподавателя по журналистика и “имиджмейкър” Джими Найденов.

Слава Богу аз нямам “честта” да познавам Джими. Неговата персона и съответни дела. Всеки път, когато играе Юнайтед, заставам пред телевизора и тръпна за нашето момче. Не броя колко пъти е пипнал топката и не чакам да вкара гол на Уембли. Защото и футболът е едно от многото неща, които на Джиминайденовците не са им ясни. Включително и как се става голям. Не като плюеш звездите, а като имаш мечти и като не спираш да се бориш за тях. На футболния терен, извън футболния терен, все по-далеко от своето его.