Ден подир доглеждането на "Терминаторът" дойде церемонията "Спортист и треньор на годината". По традиция анкетата и награждаванията са тържество преди празниците, връщане към хубавото и градивното през отиващата си година, отдалечаване от скандалите, слабите резултати и пропадналите очаквания. Долу-горе по този начин възприемах официалната вечер, докато на ринга (тоест - сцената) не излезе Кубрат Пулев. Нашият свръхтежък европейски шампион в най-мъжкия от всички спортове ме върна отново във филма - с физическото си присъствие, но най-вече с няколкото изречения, попаднали в целта като безмилостна комбинация от прави удари и крошета.

С красиво прабългарско име, плътен глас и безупречна боксьорска легитимация спортист №7 даде точното определение за съвременните наши състезатели и техните треньори. Войници на фронтовата линия, въпреки че страната ни не е във война и никой не се кани да ни въвлича в конфликт. Бойци, които се сражават за собствената си кауза, но успехите или провалите им рефлектират върху представата за България и върху самочувствието на нацията ни. По нашите 111 хиляди квадратни километра се намират още доста ужасяващи декори като след бомбардировки и сред тях категорично се нарежда спортната база, построена 20-30 години преди създаването на "Терминатор 1". Бойците съвсем намаляха и това беше видно в понеделник вечер, когато без да искаме сравнявахме наградените, с тези които ги награждаваха.

Някъде в платките ни се съхраняват спомени и образи за величието на българския спорт в продължение на половин век. И докато гледах с възхищение и уважение лауреатите и техните уморени треньори, си дадох сметка, че няма на кого да разчитат, освен на себе си. Защото спортистите, подготвящи се у нас за достигане или усъвършенстване на високото професионално майсторство, са като зарязан на ключова позиция батальон, за който подкрепление няма да пристигне. Вероятно времето е такова и всяко едно съсловие у нас би могло да извади честни аргументи за същата теза, но тази вечер принадлежеше на спорта и ме вълнуваха, хората, които намират сили да го правят в окопна обстановка. Проумях до каква степен грамадното мнозинство в нашето свръхегоистично общество изобщо не се вълнува имаме ли спорт или нямаме, има ли условия за практикуване или няма, ще има или няма да има медали и спортен елит с международен сертификат. Може би повечето хора в България просто не чувстват потребност от този вид емоции.

Когато вече никой не вярваше в боговете, те поеха по своя път - това е написано от писателя планинар Гуидо Рей по повод атаките към хималайските върхове. Само допреди 15-ина години нашите елитни спортисти се радваха на статута си на божества, грижите за тях бяха като за божества. Всичко се промени, в това число отношението към българския спорт и малкото звезди, останали в него. За себе си съм сигурен, че те ще продължават да изникват от руините и да дават по някой точен изстрел. А докога ще им стигнат патроните - като че ли на спортните журналисти ни е отредено да попълваме хрониката, самите ние незнаейки отговора...